Мъж с брада и мустаци. Коса с необичайна прическа. Закачлив, заинтересован поглед. Очи в моите.
Завеса, стол, екран. Слушалки. Тишина, а после музика. Думи, само в очите ми.
Ръце на раменете ми. Нова завеса. Път. Двама край мен.
Черна стая. Огледало. И вече не съм аз. Две сме. Око и яйце. Печат на ръката. "Бас ловя, че е специален!"
Стълби. Стая номер три. Среща. Въздуховод и паяжини. Чакане. Звуци и смях.
Светлина под вратата. Влизам. Бяла стая. Бели плочки. Бяла маса. Жена в бяло. Сядам. Имам право вече да не съм същия човек. Имам право да съм друг. Само... да натисна копчето вляво. Натискам го без колебание. Стаята изгасва и става тъмно. И после... по стените, по тавана, по масата, по жената... по мен дори. Линии от светлина, фигури, Космос. Може ли да ги разгледам по-отблизо? Плъзгам ръка по очертанията и им се радвам, докато не ми казват, че мога да продължа нататък.
Стаята отсреща. Веселие, шеги и астрофизика. Уреди, копчета, диаграми, ръчки... Моят глас е в Космоса. Лицето ми се превръща в звезда.
Стълби. Полилей. Лампа в хладилник. Превръзка на очите. Топла ръка, която ме напътства. Плат. Текстура. Движение нагоре.
Стая. Рисунки по стените. Хартия на пода. Мрежеста врата. Часовник. Художничка.
Тесен коридор. Тъмни завеси. Спяща жена. Аромат на подправки. "Мило дете". Три неща, за да стана достоен човек. Звън и песен.
Тъма. Ръце, топли, в моите. Лабиринт. Очите ми са отворени, но не виждам нищичко. Туптене. Утроба.
Легло. Меко. Вода. Движи се при всяко мое докосване. Туптене. Пулс. Тъмнина. Спокойствие. Ръце, които намират моите. Яйце. Живот. Сълзи.
Тъмна стая. Мека, възглавничеста стена. Дупка. светлина. Образи на пеперуди. Конец, оплетен в ръката ми.
Завеси. Стая, екран. Думи в ушите ми. Лице без израз, точно срещу мен. Две ръце, които търсят моите. Намират ги. Гледам лицето, усмихвам се. То се превръща в моето.
Слушалки. Звук от вятър и тътен. Очила с картини. Път през непознат, фантастичен свят. Осъзнавам, че мога да се оглеждам и жадно попивам всички образи край мен. Пътувам. Всеки път, когато се опитам да стигна до моста, той се отдалечава. Насочва ме подръпването на кончето.
Стая. Бутони, лостове, лампички, екрани. Не, не съм управлявала космически кораб, но има звезда, кръстена на мое име. Излитам в Космоса, навлизам в хиперскорост. Едва в самия край забелязвам жената, която е управлявала кораба заедно с мен. Виждала съм я някъде по-рано.
Коридор. Малка стаичка. Младеж в бяло. Прокъсан подгъв. Бози крака. Усмивка. Звук. Мелодия. Музикални инструменти. Зареждане.
Коридор в бяло. Светлина. Балерина. Обувки, опрени по стените. Усмивка. Танц. Спечелено перо и подарена прегръдка.
Диско топки. Още музика и споделен танц. Прекъсване. "Вие още ли сте тук? Десет часа е! Ще се обадя на шефовете."
Асансьор. Празен коридор. Чадър, стигащ до земята. Весело момиче. Успяла съм да стигна. Извършила съм подвиг. Била съм много смела... Чадърът ме отвежда до пещерата.
Тъмно. Пусто. Просторно. Капеща вода. Звуци от невидими хора, които се настаняват покрай мен. Спокойствие. Ръце, които ме поемат и съпровождат нататък.
Към края.
Или пък началото.
Все пак, нали съм преродена?
19.03.2016
София
Няма коментари:
Публикуване на коментар